Слънцето ми се усмихна през прозореца в 7.30ч. 18-ти е! Най-сетне! Ще ходя на прайд за първи път! Направила съм тениски, плакат, който по-късно ще се вее най-високо over the rainbow. Еуфорията ме тресе. Тръгвам по-рано. Обикалям няколко магазина и пак пристигам рано пред НДК. Моите хора още ги няма. Оглеждам се къде да седна, малко ме е шубе. Малко. За пръв път ми е, а и толкова глупости се изписаха. Ето един - черна тениска, злобен профил, дълбоки дънки, натъпкани в кубинки, гологлав, татуиран мъж. Вземам бира и сядам до него. "Гузен негонен бяга" - казах си. Вече яко съм във филма, а няма за какво - навсякъде щъкат полицаи, сякаш президентът на САЩ е в столицата. 

   Малко преди началото се преобличам в тоалетната на някакво заведение. Ризата с логото, шарените кецове, всички гривни и значки - излизам нов човек. Без сериозни физиономии. Повече не. Излизам с усмивка и отивам да ми сложат гривничка. Хайде на прайд!

   Вътре съм. Алиса в страната на чудесата ряпа да яде! Че това моето не е никакъв сън, това наистина ми се случва! Да, да, да! Случ-ва-се! Всички са усмихнати, разговарям с толкова много хора и чувствам всекиго близък. Хайде, започна се, сърцето ми, леле! Прайд! Честит прайд! Аз съм на прайд! А-а-а-а! Музика, викове, свирки, "Ура!", танци, парти, шествие... една скала, а долу морето се блъска в нея. Аз отгоре съм разперила ръце и съм отпуснала главата си назад... Магия. Свобода. Затова съм тук, да! Ето сега разбирам какъв точно е смисълът.

   Дали...

   Петима си тръгваме пеша. Череши, биричка, още "Ура!". Отиваме да пийнем и да разговаряме спокойно за приказката, която цял ден ни се случва! Остават 30 метра. Правим планове за хубава вечер. Нямам търпение да отворим бирата, а и черешите не изглеждат зле:-) м-м-м!

   Някой падна! Видях крак, гръб, земя, лице, бягам. Бягай, мамка му, скрий се и викай за помощ. Влизам в някакъв двор. Отключено е! Слизам надолу по стълбите. Чувам крясъци. Треперя цялата. Страх ме е! Зад мен е заключено. Ако ме сгащят тук, бързо ще приключат с мен. Опитвам се да набера полицията. В паниката съчинявам номер 161! Чувам се с другото момиче - онези са избягали, връщам се... Момчетата събираха черешите от пътя. Отидоха да се погрижат за раните им. Три жени - едната свидетел, стоим на местопрестъплението и очакваме полицията...

   Малка кола, пълна с келеши, прави завой и тръгва към нас. Намаля скорост, следват нагли подвиквания: "Е-е-ей "айде! Е-е-е!"

   Гамени! 

   Записахме номера на колата и отидохме в 5-то РПУ. По-късно се наложи и до болницата да отидем за медицински. На едното момче отказаха да му напишат, нищо му нямало (сега окото му е синьо от вътрешния кръвоизлив). Ало! Да го бяха пречукали, та да му дадете медицинско на момчето? Втори опит - а, този път стана, значи можело, ако някой се сети да си потърси правата, да ги намери! Започна да ми се избистря главата. Прайда, морето и скалата, аз, готова да полетя... после злобата, омразата, които се стовариха върху нас в гръб.

   Когато се прибрах, успях да спя три часа, в които сънувах кошмари. Сънувах, че ме гонят, че ме мразят, сънувах всичката тази черна енергия, която се изля върху шарената ми душа. Но догодина пак ще отида. Да! Няма да се покрия. Пак ще надуя свирката и ще вървя гордо. И след още четири години ще сме постигнали много, убедена съм в това. Благодаря на всички, които ни подкрепиха. Страхотни сте. Приятели, колеги, родители... благодаря ви от сърце, че на вас мога да кажа колко обичам жената, която беше с мен онази вечер. На прайда наистина дойдоха много хетеросексуални, които вярват в това, в което вярваме и ние ЛГБТ хората. Това е идеята ;) peace /